cookies-icon
Ние използваме бисквитки
(Не са ядливи)
Добре или Информация
Затвори
Начало Начало Начало Търсене Facebook EN

ИсторииТЕ

Красивият свят на другостта и смелостта да го видим

5 Януари 2021

Мисията ни като Български център за нестопанско право-БЦНП е да помагаме на гражданските организации да постигат успешно своите мисии. Част от това е да правим по-видими и проблемите, пред които се изправяте, и решенията, които давате с ежедневната си работа. В секция ИсторииТе на нашия сайт продължаваме да разказваме за гражданските организации и каузите, за които се борят. Благодарим на OFFNews за партньорството в това начинание. Материалът е изготвен от Зарина Василева и е публикуван без промени тук.


Той обича да е красиво. Дворът да е чист. Ароматът на прясно окосена трева да се слива с този на розите. Цветята да са спретнати в пъстри лехи, а храстите - в чудни форми.

Обича да пътува. Да среща нови хора. А после да посреща приятелите си с вкусни сладкиши, направени от самия него.

Обича да ходи на цирк и на театър. Обича да се разхожда.

Но най-много обича въртележките. Може да се вози безкрайно на тях.

Той е Илия и е на 37. От десет години живее в Център за настаняване от семеен тип в гр. Бобов дол. Освен него в центъра са настанени 16 жени и 3 мъже. Всички с тежка и дълбока умствена изостаналост. При повечето от тях липсва реч и наред с умствената изостаналост има и други придружаващи заболявания.

За тези хора се грижи Сдружение „Иновация“. Средната възраст на екипа е 32 години. Освен че са млади, получили са своето образование или специализация в чужбина, те са хора, които за първи път се сблъскват с този тип социална работа в услуги.

Смелостта да излезеш извън рамката

Смелото си решение за подбора на толкова млад екип, управителят на сдружението Борислав Стамболийски обяснява така:

Когато Сдружението спечели конкурса за предоставяне на услугите, организирах конкурс за набиране на лица, които да работят в услугите. Определена комисия трябваше да разгледаме около 60 молби за работа. Над 70% от тези молби, бяха на хора, които до момента бяха работили в стария ДДУМ. В края на интервюто имахме избрани само 2 кандидатури и то за помощен персонал. Нито един от работещите до този момент в Дома, не можеше да назове какво би променил... Много често, сядайки и отговаряйки на въпросите, всички казваха какво не могат, но не можеха да кажат нито едно какво могат или какво биха могли лицата, които извеждаме.

Към онзи момент думата „Център за настаняване от семеен тип” е много нова, няма написана методика какво е точно това и как да са организирани дейностите там. Борислав осъзнава, че персоналът от институцията е силно сугестиран и поради всички новости и тежести, които ги очакват в организирането на новите услуги, решава персоналът да бъде изцяло без опит в подобен тип услуги и да бъде изграден от млади, ентусиазирани и мотивирани хора, с които заедно да се учат в движение. 

Да работиш с хора с увреждания е кауза, която срещаш някъде през всичките кръстопътища на живота си, убеден е Борислав. Той е завършил социални дейности, с две магистратури – Социален мениджмънт и Психо-социална работа. Започва професионалния си път в малка Дирекция „Социално подпомагане”, работата в която описва така:

Сблъскване със съдби и случаи, в които ти не можеш да направиш нищо, ти не си фактор, защото „просто е така”. Не бива да мислиш, не може да си гъвкав, не можеш да излезеш извън рамката. Мисленето ти дори и ехо няма. Всичко е в двете крайности – няма сиво. По това време дневните услуги все още не бяха развити извън областните и големите градове, а нуждата от тях беше крещяща: деца и възрастни бяха все още затворени по домовете си, а други – далеч от човешкото око.

Тежкият път

Поглеждайки назад, наистина – тежък път. Не толкова като тежест от положен труд, колкото неясното по това време за това какво трябва да се случва, това да се учиш в движение, да променяш нагласи и стигми, спомня си Борислав.

Промяната е трудна и за специалистите, които работят за деинституционализацията, но най-вече за хората, които са част от тази деинституционализация.

Изключително трудно е на едно лице с умствена изостаналост в тежка или по-умерена степен, след 25 години да смени начина си на живот и да отиде на друго, макар и по-хубаво място, с други хора, с друг персонал. Да се довери отново.

Но време за губене няма и всичко се случва изключително бързо, за да се извърви големия и тежък път - от един тип грижа към друг.

Ние, хората, работещи в тази сфера, разбирахме, че нещо е трябвало да се случи вчера. Нямаше го времето за адаптация, нямаше го добрия подбор и оценка при това кой, къде. Нямаше ясни критерии. Просто някой идваше да те вземе и те водеше някъде. Много често се случваше хората да бъдат „изсипвани“ като чували с картофи. Въпреки всичко това към днешна дата съм убеден, че това беше необходимо „добро”, за да се случи промяната. Все още не съм убеден, че това бе правилния начин да се случи деинституционализацията и извеждането. Научихме уроците си по трудния начин, категоричен е Борислав.

Според него, когато се предоставят услуги за хора с увреждания няма време да се делят нещата на трудни и на лесни. Ежедневната работа е една борба – борба за здравето, борба за адаптацията, борба в нагласите.

Но да виждаш стопяването на броя памперси дневно, да виждаш как едно лице организира и планува своето ежедневие, да виждаш как по един или друг начин той има мнение и решения, които отстоява... Това ти дава увереност да вървиш по целия този труден и неотъпкан път, споделят от организацията.

Невъзможният избор

Борислав разказва една от най-тежките истории в своя професионален път.

История, свързана с невъзможния избор. В най-щастливия момент от живота си една майка, вместо да се радва на двете си току-що родени деца, трябва да направи своя съдбовен избор. Чува страшна и непонятна диагноза, съобщават, че едното от децата ѝ ще умре до няколко дни и тя трябва да подпише документи, с които да се откаже от него и да се прибере със здравото си дете.

24 години по-късно Борислав става част от тази история, защото именно той съобщава на въпросната майка, че детето ѝ е починало. Дете, за което тя мисли, че отдавна не е измежду живите и не знае за съществуването му. Дете, преминало няколко страховити институции, претърпяло страховити оперативни намеси, но оцеляло.

Миг, за който не искам да си спомням и който ми тежи достатъчно много. Думи, които са толкова тежки, изречени от устата на една майка, която сподели, че „здравото” дете, което е запазила за себе си, е починало три дни след раждането, а за по-увреденото, дори не е посмяла да попита, споделя с мъка Борислав.

Според него е необходимо да извървим още дълъг път, за да се научим да познаваме и да приемаме различията, защото сами по себе си, различията са уникални, важното е да се научим да ги ползваме. Митовете от комунизма и прехода падат един след друг убеден е Борислав:

Не сме най-трудолюбивите, не сме най-гостоприемните, не сме най-толерантните. Загубихме цял един период от почти 30 години, в който трябваше да се отворим, променим, а като че ли се затворихме... Период, който трябваше да бъде за по-добро, да бъдем по-щастливи, по-уверени в себе си, а се оказа, че сме все по-нещастни в ежедневието си, все по-озлобени един към друг, все по-отдалечени един от друг.

Малката усмивка и голямата мотивация

Онзи блясък в очите, онази малка, неподправена усмивка. Дори и най-малката независимост, извоювана от тях и това, че със своите решения и работа поне мъничко си допринесъл да се промени една съдба, това е най-силната мотивация за всички от сдружението.

Много силно се надявам, че в тези тежки времена на кризи, време, в което можем поне за мъничко да останем сами със себе си и да правим равносметки, сега повече от всякога, е необходимо да станем по-добри, по-толерантни, по-разбиращи, по-сплотени, не само към различните, но и към цялото общество. Преживявайки изолацията, виждаме в колко зависимости изпадаме и колко немощни се чувстваме пред елементарни нужди. Колко малки, безсилни сме, когато изгубим близки, приятели... В целия този момент на страх и беззащитност, се надявам голяма част от хората да направят своите равносметки за делата си, за взаимоотношенията си и наистина да тръгнем в една обратна посока.

Нужно е още много малко. Да се научим да ги разбираме и приемаме такива, каквито са. Всеки със своята индивидуалност, споделя надеждите си Борислав.

Като много други лица с интелектуални затруднения и психични разстройства Илия не може да взема решения относно своя собствен живот. Той е един от над 7000 човека, които са поставени под запрещение у нас. Системата на запрещението е 70-годишна. Алтернативата ѝ се нарича подкрепено вземане на решения – когато не друг решава всичко вместо човека с увреждане, а с подкрепа на близки за него хора той взема решенията, които го засягат. Затова и борбени хора от граждански организации продължават с усилията си да осигурят най-важното право на тези хора - да бъдат равнопоставени и зачитани от закона като граждани. В момента петицията за премахване на запрещението в България може да бъде подкрепена тук.

Така един ден Илия може да стане градинар. Той може да подрежда двора си. А също и живота си.

Защото Илия обича да е красиво.


Този материал е част от проект „Граждански Хъбове в университети: активизиране на гражданската енергия в подкрепа на гражданските организации“ (ACF/61), изпълняван от Български център за нестопанско право с партньорството на фондация „ОФФ Медия“ и финансиран от Фонд Активни граждани България (https://www.activecitizensfund.bg/) по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2014-2021.

                                          

назад