cookies-icon
Ние използваме бисквитки
(Не са ядливи)
Добре или Информация
Затвори
Начало Начало Начало Търсене Facebook EN

Новини

"Словото ми ме води към човешките права"

27 Юли 2018

Настоящият материал е част от поредицата „СЪВРЕМЕННИ БУДИТЕЛИ В ИЗКУСТВОТО“, посветена на авторите с отличени творби и техните послания в конкурса за артисти-активисти „ГРАЖДАНСКИ БУДИЛНИК“. Конкурсът бе организиран през пролетта на 2018 г. от Български център за нестопанско право (БЦНП) заедно с глобалната платформа за социално ангажирано изкуство Fine Acts. Чрез изразните средства на трите изкуства: фотография, изобразително изкуство и литература, участниците в конкурса бяха изправени пред творческото предизвикателство да изразят своето отношение и разбиране към гражданските права и свободи с фокус върху свободата на словото, на събранията и на сдружаването като фундаментални елементи на демократичните общности. 

 

Емине Садкъ бе отличена на второ място в категорията „Текст“ на конкурса „ГРАЖДАНСКИ БУДИЛНИК“ за авторския й текст „Наникъде“. Като мисия в живота си споделя, че колекционира човешки истории.

В следващите редове ще прочетете и други любопитни факти за творческия й път, решението й да участва в конкурса и какво за нея означава социално ангажирано изкуство.

За писането и първото вдъхновение

Първото нещо, което съм изписала, са сълзите по лицето ми, след като съм се родила. Макар и в болницата още да говорят, че вместо да проплача, съм се разсмяла, но в това дори и майка ми не е сигурна. Творческият ми път е доста криволинеен, понякога без изход, друг път с опасни завои, кръгови движения, задръствания и катастрофи. Но има и спокойни черни пътища...

 

За решението да участва в конкурса „Граждански будилник“

Научих за конкурса в последния момент, в последния ден от крайния срок. Мислех си, че няма какво да напиша или поне не днес. Но, оказа се, мозъкът ми беше по-подготвен от мен и ме изненада с един потоп от спомени, асоциации и т.н., което пък от своя страна ме доведе до някои мои лични драми, свързани с турския ми етнос. Та, имало е какво да кажа и го казах. Този конкурс се яви като медиатор между мен и съществуването ми.

 
За смисъла и посланията на текста „Наникъде“

Не знам кои точно граждански права засягам, но със сигурност става въпрос за политическо и историческо лицемерие. Също така, оформяне на политизирани етнически модели на поведение в страната ни, за по-лесно опъване на конците. Това на мен не ми харесва, никога не ми е харесвало. Общо взето говоря за едно мое „прераждане“, докато бях в Турция, след като се бях отрекла от турската култура, нрави, обичаи, дори и език. Само и само да не бъда част от капсуловането на турския етнос, който е сирак на ничия земя. И да не казвам и назовавам какви хора се опитват да му бъдат мащехи. Защо? Защото е забавно да си играем с човешката тъга и да си бием исторически шамари един на друг. Мисля, че на никой не му харесва, но страхът е по-голям от това да се чувстваме свободни, толерантни и да си помагаме. Като се замисля, по-страшно е да си свободен в подобни случаи или поне да се чувстваш свободен...