Изображение: Десислава Найденова, Конкурс „Граждански будилник“ 2019

 

Автор: Захари Янков, старши правен консултант, Български център за нестопанско право

 

 

Предисторията

След падането от власт на националистическото правителство на Никола Груевски (ВМРО-ДПМНЕ) през 2016 г., Северна Македония започна привидно бърз процес по заздравяване на външнополитическите си отношения със съседите си Гърция и България с цел продължаване на процеса по присъединяване на страната към ЕС. Така през 2017 г. Република България и Република Северна Македония подписаха Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество, а през 2018 г. Северна Македония подписа Преспанското споразумение, с което се постигна компромис по отношение на дългогодишния спор за името на югозападната ни съседка с Гърция. След тези успешни дипломатически ходове, в началото на 2020 г. Северна Македония стана член на НАТО и след като Гърция вече бе оттеглила дългогодишното си вето в Европейския Съветът, европейският път на С. Македония изглеждаше предначертан. 

Всичко това обаче се промени, когато в края на 2020 г. България изненадващо за мнозина пое щафетата от Гърция и наложи вето върху предприсъединителния процес на С. Македония. Оттогава въпросът за българското вето е неизменна част от вътрешнополитическата реторика и в двете държави, а междусъседският спор изглежда толкова трудно разбираем за останалите членове на ЕС, колкото и претенциите на Гърция относно името „Македония“ преди 2018 г. Въпреки това, след дипломатически натиск от страна на ЕС и някои държави, през 2022 г. се прие компромис, познат като Френското предложение – С. Македония трябва да включи българите в конституцията си, като изрично посочено малцинство наред с албанците, ромите, турците и власите, а България следва да вдигне ветото си. Френското предложение обаче не дава признаци да е разрешило проблема – предложените промени в конституцията срещат сериозна опозиция в С. Македония, а изказванията на висшестоящите политици и от двете страни стават все по-остри.

Междувременно С. Македония прие спорни промени в законодателството си, които очевидно са насочени към ограничаване на правото на сдружаване на хора, самоопределящи се като българи, а България продължава вече десетилетия практиката си да нарушава свободата на сдружаване на организации, поставящи си за цел защитата на интересите на македонското малцинство в България (виж по-долу делата). Така основното право на човека – свободата на сдружаване, се оказва заложник на националистическите възгледи в две съседни държави.

Комисия за имената на сдруженията и фондациите – случаят С. Македония

През ноември 2022 г. в С. Македония бяха приети изменения на Закона за сдруженията и фондациите, съгласно[1] които се въведе следното ограничение:

Не могат да бъдат употребявани като имена, съкратени имена или названия на организации имена, фамилии, прякори, псевдоними, съкращения и инициали на лица, които на някаква основание, по някакъв начин или под някаква форма са били или са свързани с расова, религиозна, национална, етническа и други нетърпимост, нетолерантност, омраза, геноцид, екстремизъм, пропаганда или подкрепа на фашизма, нацизма, националсоциализма и Третия райх.

С промените в Закона също така се създаде и Комисия за употреба на имена, която да следи за спазване на нововъведеното ограничение. Комисията се състои от представители на Министерство на правосъдието, Министерство на културата, Института за национална история и Македонската академия на науките и изкуствата. Така скоропостижно след приемане на законовите изменения през март  2023 бе заличен от регистъра на ЮЛНЦ в С. Македония Културният център "Иван Михайлов" в Битоля[2], а през април 2023 бе заличен и т.нар. български клуб „Цар Борис III“ в Охрид.[3] Преди закриването си офисите и на двете юридически лица бяха обект на атаки от местни националисти.[4]

Така властите в С. Македония грубо нарушиха свободата на сдружаване – веднъж като не подсигуриха сигурността на две юридически лица с нестопанска цел, свързани с българската общност в страната и отново, като приеха нови ограничения на правото на сдружаване, свързани с наименованията на организациите, които тенденциозно се приложиха за заличаване на същите юридически лица, чиято защита не бе осигурена.

Важно е да се вземе под внимание, че уреждане в закон на условие за ограничение на правото на сдружаване е само едно от условията за въвеждане на легитимно и съответстващо с правата човека ограничение. Така през 2001 г. Конституционният съд на Македония[5] обявява за нищожен устава, което съответно е довело и до заличаване, на Сдружение „Радко“ (добре известният псевдоним на Иван Михайлов) като се аргументира, че с така избраното име Сдружението си е поставило за цел да възроди идеологията на Иван Михайлов, според която „македонски етнос никога не е съществувал.“[6] Този казус довежда до осъдително решение в ЕСПЧ срещу Македония за нарушение на чл. 11 ЕКПЧ. Според Европейския съд:

При тези обстоятелства Съдът не може да не приеме, че името "Радко" и идеите му или на неговите последователи са могли да предизвикат враждебни настроения сред населението, тъй като са имали конотации, които биха могли да оскърбят възгледите на по-голямата част от населението. Въпреки това Съдът счита, че наименованието на сдружението на името на лице, което се възприема негативно от мнозинството от населението, само по себе си не би могло да се счита за осъдително или да представлява само по себе си настояща и непосредствена заплаха за обществения ред. При липсата на каквито и да било конкретни доказателства, които да показват, че с избора си да се нарича "Радко" сдружението е избрало политика, която представлява реална заплаха за македонското общество или държавата, Съдът счита, че твърдението, основано на името на сдружението, не може само по себе си да обоснове неговото разпускане[7]

Въпреки че актуалните изменения в Закона за сдруженията и фондациите на С. Македония все още не са били разглеждани от Европейския съд за правата на човека, е силно вероятно формулировката им и начина им на прилагане да не отговорят на международния стандарти за допустими ограничения на правото на сдружаване, а именно: да са необходими в едно демократично общество, да са точни, ясни и предсказуеми и да преследват легитимна цел обхватът, на която не може да се тълкува разширително.[8] По аналогия с цитираното решение по казуса „Радко“ тези законови ограничения биха могли да бъдат определени като „всеобхватни превантивни мерки за потискане на свободата на събиране и изразяване на мнение,“ които макар и насочени срещу шокиращи и неприемливи за властите възгледи или използвани думи, „вредят на демокрацията и често дори я застрашават.“[9]

За разлика от актуалното законодателство на С. Македония, практиката на българските съдилища и администрация по отношение на отказа да се регистрират организации поставящи си за цел защита правата на македонското малцинство в България, е била разглеждана многократно от ЕСПЧ през последните повече от 20 г. И въпреки осъдителните решения срещу България, българският съд продължава да се придържа към порочно тълкуване на Конституцията и да нарушава свободата на сдружаване …

Повече от 20 години отказ да се изпълнят решенията на ЕСПЧ – случаят България[10]

От 2006 г. досега България е осъждана 6 пъти от ЕСПЧ за необосновани откази на съдилищата в периода между 1999 и 2015 г. да регистрират сдружения, поставящи си за цел постигането на признаване и защита на интересите на „македонското малцинство в България“.

Жалба	Дело	Решение от	Окончателно на
59491/00	ОБЕДИНЕНА МАКЕДОНСКА ОРГАНИЗАЦИЯ "ИЛИНДЕН“ И ДРУГИ	19/01/2006	19/04/2006
34960/04	ОБЕДИНЕНА МАКЕДОНСКА ОРГАНИЗАЦИЯ "ИЛИНДЕН“ И ДРУГИ (No. 2)	18/10/2011	08/03/2012
29496/16	ОБЕДИНЕНА МАКЕДОНСКА ОРГАНИЗАЦИЯ "ИЛИНДЕН“ И ДРУГИ (No. 3)	11/01/2018	11/04/2018
70502/13	ЙОРДАН ИВАНОВ И ДРУГИ	11/01/2018	11/04/2018
67197/13	МАКЕДОНСКИ КЛУБ ЗА ЕТНИЧЕСКА ТОЛЕРАНТНОСТ В БЪЛГАРИЯ И РАДОНОВ	28/05/2020	28/05/2020
23702/15	ВАСИЛЕВ И ДРУЖЕСТВО НА РЕПРЕСИРАНИТЕ МАКЕДОНЦИ В БЪЛГАРИЯ, ЖЕРТВИ НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ТЕРОР	28/05/2020	28/05/2020

 

Още при първия неуспешен опит на ОМО Илинден да се регистрира в съда в Благоевград през 1999 г. е изтъкнато като основание за отказ, че сдружение, поставящо си за цел защитата на интересите на "македонско малцинство", би противоречало на единството на нацията, тъй като такова малцинство не съществува.

Този въпрос е разгледан обстойно от ЕСПЧ при постановяване на първото решение по казуса през 2006 г. Според ЕСПЧ искането на група хора за отделяне на част от територията на една държава и съответно настояването за фундаментални териториални и конституционни промени, не води автоматично до легитимно ограничаване на правото им на сдружаване. Изразяване на сепаратистки идеи, настояване за териториални промени в речи, демонстрации или програмни документи не са сами по себе си заплахи за териториалната цялост на нацията или националната сигурност. Колкото и шокиращи да изглеждат подобни виждания за властите или мнозинството от населението, това не е достатъчно те да бъдат потискани. Съгласно решението на ЕСПЧ в “условията на демократично общество, основаващо се на върховенството на закона, на политическите идеи, които оспорват съществуващия ред, без да поставят под въпрос устоите на демокрацията и чието осъществяване се проповядва с мирни средства, следва да се предостави подходяща възможност за изразяване посредством, между другото, участие в политическия процес“. Отказът за регистрация на ОМО Илинден, свързани със заплаха за националната сигурност, се основават на съмнения, без да има доказано осъществено насилие или дори ясно изразено намерение за такова.

 

Въпреки това след 2006 г. на ОМО Илинден е отказана регистрация три пъти от българския съд, отчасти на основания, които вече са били критикувани от Европейския съд. Неспазването на ЕКПЧ и решенията на ЕСПЧ продължава и след 2018 г. от Агенцията по вписванията, към която се прехвърли регистрацията на организациите с нестопанска цел. От 2018 досега „ОМО Илинден“ и организации с подобни на тях цели са подали многоборйни заявления за регистрация, като всички са били отхвърлени главно на формални основания. Съществуват и редица съдебни решения във връзка обжалване отказите на Агенцията по вписванията, които продължават да подържат отхвърленото от ЕСПЧ ограничение на правото на сдружаване: Решение № 82 от 15.07.2022 г. на ОС - Благоевград по т. д. № 153/2022 г.[11], потвърдено на втора инстанция с Решение № 631 от 11.10.2022 г. на САС по в. т. д. № 791/2022 г.[12];  Решение № 10 от 31.01.2023 г. на ОС - Благоевград по т. д. № 205/2022 г.[13], потвърдено на втора инстанция Решение № 256 от 20.04.2023 г. на САС по в. т. д. № 156/2023 г.[14] и Решение № 22 от 15.03.2023 г. на ОС - Благоевград по т. д. № 31/2023 г.[15] Тези решения се мотивират основно с отхвърлени от ЕКПЧ тълкувания на Конституцията. Така например в решението на ОС – Благоевград от 15.03.2023 г. се прави следното противоречиво заключение:

 

3ащита на човешките и на малцинствените индивидуални права на македонците и други етнически малцинства в България", внушаваща съществуването на етноси и призоваващи за защита в частност и отстояване на македонския етнос, както и чрез вписаните средства - към отстояване и защита на македонската кауза представляват дейност, насочена срещу единството на българската нация, като основен конституционен принцип по смисъла на чл. 44, ал. 2 от Конституцията[16]

Интересно е да се добави, че по казуса „Радко,“ по който Македония е осъдена от ЕСПЧ, Българската държава взема отношение в защита на Сдружение „Радко“ в пълен противовес на практиката на националните ни съдилища:

В писмените становища българското правителство заявява, че всяка инициатива на граждани и техни сдружения, която може да доведе до промяна в държавата, е законна, ако преследваните цели са съвместими с основните демократични принципи, а използваните средства са законни и демократични....Освен това те поддържат, че Конституционният съд [б.а. на Македония] е установил, че целите на сдружението не са в съответствие с конституционния ред, единствено като ги е поставил произволно в определен исторически и идеологически контекст.[17]

 Изображение: Едже Зияева, Конкурс „Граждански будилник“ 2019 

Свободата на сдружаване в плен на политиката и предразсъдъците

Системата за защита на правата на човека, изградена чрез международни договори и национални конституции има една основна цел – да защитава всеки от произвола на властта, дори и когато този произвол се ползва с широко публично одобрение в една държава. За да са защитени правата на човека обаче, не е достатъчно да се подпише конвенция, не е и достатъчно да има осъдително решение, а е от съществено значение да съществува силно гражданско общество, което да изисква от властите спазване на конвенциите и решенията. Затова, отвъд личните пристрастия, трябва да престанем да проявяваме търпимост към продължаващото десетилетия нарушение на правото на сдружаване. Същевременно следва да се подкрепи адекватна реакция от страна националните власти срещу нарушението на правото на сдружаване в С. Македония. Осъждането на нарушения на правата на човека и дипломатическа реакция следва да е отговорност на всяка държава, която претендира да е демократична.