Време за четене: 1 минута

ПРАВНА УРЕДБА НА СДРУЖЕНИЯТА И ФОНДАЦИИТЕ В БЪЛГАРИЯ (1944-1989 Г.)

Материалът е изготвен от доц. д.ю.н. Красен Стойчев и е част от поредицата "Гражданското общество: светофар на управляващите".

1.След 1944 г у нас започва процес на национализация на учредените в предходните десетилетия сдружения и фондации. Тя е резултат от наложената тогава идея, че държавата е тази, която следва да дирижира всички сфери на живота и затова трябва да концентрира целия ресурс, който пряко или косвено е бил предвиден за постигането на една или друга нестопанска цел. Началото е поставено с емитирането на „Заем на свободата“, чиято цел била да се покрият извънредните разходи на държавата. С издадената по тази причина наредба-закон фондове и фондации са задължени да закупят облигации. Тя е последвана от други закони, с които пряко се отнемат в полза на държавата ресурси на съществуващи юридически лица с нестопанска цел. Със Законът за бюджета и за отчетността по бюджета на Народна република България за 1948 г. министърът на финансите се оправомощава да закрие фондове, създадени за нужди, които се задоволяват със средства от държавния бюджет, вкл. управляваните от държавата. През 1951 г. Президиумът на Народното събрание приема Указ за общественото осигуряване, който в чл.17 разпорежда да бъдат ликвидирани всички благотворителни дружества и фондации, които са създадени с цел обществено подпомагане. За прилагането му Министерството на народното здраве и социалните грижи издава специална наредба. Но имаи изключения, които дават право на някои организации да получават ресурси – Законът за БАН от 1949 г. допуска да се правят дарения и завещания на Академията, но действащото тогава законодателство въвежда ред ограничения, особено за недвижимите имоти.

2. Конституцията на Народна република България от 1946 г. признава на гражданите правото да образуват дружества, сдружения и организации. Тя поставя, разбира се, и рамка за упражняването на това право, като забранява образуването и членуването в организации, които си „поставят за цел да отнемат или да накърняват правата и свободите на българския народ, извоювани с народното въстание на 9 септември 1944 г. и обезпечени с настоящата Конституция, да застрашават националната независимост и държавния суверенитет на страната или които проповядват явно или прикрито фашистка и антидемократична идеология или улесняват империалистическата агресия“. Забраните са плод на стремежа за укрепване на политическия строй.

3. През 1949 се приема Законът за лицата и семейството. Част от общите му разпоредби относно юридическите лица са в сила и днес. Идеята на законодателя е да обобщи и систематизира, както тогава се приема, личното и семейно право, вкл. материята за гражданскоправните субекти. Затова той естествено насочва вниманието си към правния статус на юридическите лица и специално към юридическите лица с нестопанска цел. Всъщност законът само въвежда това понятие и не го развива по същество. Във фокуса му са сдруженията и фондации като се запазва изискването за регистрацията им в районните съдилища. Уредбата на сдруженията е сравнително подробно развита и съобразена с общата логика, по която те се учредяват и действат. Но в същото време тя се пречупва през призмата на подчиняването си на публичния интерес, например възможността решение на общото събрание да бъде отменено от държавния орган, под чийто надзор се намира юридическото лице, когато то противоречи на закона или устава. Колкото до фондациите, уредбата е доста лаконична и в нея акцентът се поставя върху държавния надзор вкл. върху управлението, ползването на имуществото, тежестите и т.н. Въобще законът следва духа на времето си и налага, и провежда държавната намеса в дейността на сдруженията и особено на фондациите. Именно навлизането на държавата в отношенията, които юридическите лица с нестопанска цел обслужват, става причина на сдруженията да се гледа не като на частноправни субекти, а да се обявят за качествено нов тип организации; колкото до фондациите смята се, че те остават без практическо значение, нямат място в обществените отношения. Тази уредба действа до 2001 г., въпреки критиките, че е остаряла.

4. Важно е да се отбележи, че през този период в юридическия език навлиза нова терминология и нови понятия. Вместо „юридически лица с нестопанска цел“ се налага терминът „обществени организации“. Той става и легален (чл.10 от Конституцията от 1971 г.)[1]. Промяната има своя смисъл в контекста на възприетото тогава разбиране, че общественият интерес има приоритет пред личния интерес, а въпросът за правото на сдружаване както и въобще на индивидуалните права се изтласква на заден план. Все пак предвид ЗЛС продължава използването на понятията „сдружение“ и „фондация“[2], но акцентът се поставял върху „обществена организация“, защото обслужва идеологическата надстройка на социалистическото общество.

Както посочва Конституцията от 1971 г. същественото за обществените организации е, че „обединяват и привличат различни слоеве от населението в социалистическото строителство, изразяват и защитават техните специфични интереси и работят за издигането на социалистическата им съзнателност“. Промяната в наименованието произтича от съществена трансформация при обяснението на правното съдържание на този вид юридическо лице. Не толкова целта, а общественият интерес става центъра, около който се гради представата за него. Затова и понятието „обществени организации“ ве е синоним на сдружение. То включва и политически организации (Отечественият фронт), и свързани с икономиката структури (Централният кооперативен съюз). Обществените организации са два вида – масови и специализирани. Критерий за делението е степента на ангажираност в политическата система. Презентацията на масовите организации като сдружения се запазва  само в специализираната юридическа терминология.

5. В период 1944 – 1989 г. се налагат две нови тенденции в правната уредба на обществените организации. Най-напред, особено внимание започва да се отделя на професионално-творческите организации известни като творчески съюзи. Става въпрос за организации със специфичен предмет на дейност в областта на културата (литература, музика, архитектура, кино, изобразителни изкуства и др.). В началото на 50-те години заварените професионални сдружения, създадени обикновено в първата четвърт на ХХ в., започват да се преустройват. Причината, на тях да им се отдели особено внимание е чисто политическа – да се превърнат в „стожери“ на провежданата социалистическа културна политика и дейността им да стане част от идеологическото възпитание и пропаганда. Формално те продължават да бъдат организации от типа на сдруженията, но с твърде засилено начало на централизацията на управлението, повишени изисквания, вкл. към творчеството на членовете си, държавни субсидии, започват да изпълняват синдикални функции и др.  В средата на 60-те години творческите съюзи се оформят като съсредоточие на културната дейност у нас, те формулират задачи по отношение културната политика на държавата и изискват от членовете си да ги изпълняват, предоставят материални и професионални стимули и облаги, управляват значително имущество като вид социалистическа собственост. Повечето продължават да съществуват и днес, но с променени устави, деидеологизирани и развиващи дейност под знака на завръщането към корените си като типични сдружения с нестопанска цел.

На второ място, в началото на 60-те години на ХХ в. обвързването на дейността на обществените организации с държавната и партийна политика започнала да се оформя по нов начин – т.нар. обществено-държавно начало или държавно-обществено начало. Началото е поставено в сферата на културата, а след това и в други области[3].  С Постановление на Министерския съвет през 1981 г. се образувала Държавно обществена организация „13 века България“. Чрез подобна формулата се давал израз на една нова тенденция, по-специално да се предоставят държавни функции на обществените организации, както Конституцията от 1971 г. настоява. Последното се разглежда като усъвършенстване на социалистическата демокрация и е част от по-общия проблем за ролята на държавата според социалистическата идеология. По този начин наративът за мястото и значението на сдруженията се отдалечава от естествената си среда (правата на личността, посредничество между политическата власт и обществото, плурализъм и правова държава), а се пренася към обслужване полето на политическото и идеологията. Те губят позицията си на независим, „дистанциран“ от държавното управление „трети“ сектор. Самата Конституция от 1971 г. задава такъв модел като вижда смисъла от тях в това да обединяват и привличат различни слоеве от населението в социалистическото строителство, както и да работят за издигането на социалистическата съзнателност. На този фон съвсем не е случайно, че към 1989 г. започва да си пробива път необходимостта от цялостно преформулиране на ролята и функциите на организациите, които си поставят някаква нестопанска цел. Знак за това е, че в говоримия език се оформя опозицията „неформална“  и „казионна“ организация. Започва да става все по-ясно, че действащата правна уредба относно правото на сдружаване е станала непригодна. Просто обществото отхвърля идеите, на които тя е стъпила.

[1] Конституцията на Народна република България от 1947 г. казва, че „Българските граждани имат право да образуват дружества, сдружения и организации…“

[2] Все пак има фактори, които налагали  „оставане“  в рамките на уредбата на ЗЛС, например когато било нужно организацията да се репрезентира в международен план. През 1982 г. е създадена Международна фондация „Людмила Живкова“, преименувана през 1990 г. на Международна фондация „Св. Св. Кирил и Методий“.

[3] От идеологическа гледна точка формулата за държавно-общественото начало се е представяла като „надрастване“ на идеята за обвързването на обществената организация с държавната и партийна политика.

Красен Стойчев е бивш конституционен съдия (2006-2015 г.). Доктор на юридическите науки, доцент по гражданско право. Чете лекции в ПУ "Паиси Хилендарски" по облигационно право и право на юридическите лица с нестопанска цел. Главен редактор на сп. "Правна мисъл".

 

Материалът е част от проект „Граждански Хъбове в университети: активизиране на гражданската енергия в подкрепа на гражданските организации“ (ACF/61) на Български център за нестопанско право, финансиран от Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2014-2021.