Любовта ни с литературата е много стара и неугасваща. Вярвам в силата на словото, възхищавам се на автори, които чрез словото могат да вдъхновяват и буквално да променят съдби. Силата с написани думи на лист хартия да успееш да усмихнеш някого или да го разплачеш за мен е омайваща. Литературата ти дава много по-широк поглед, отколкото и най-цветното ежедневие може да ти предостави и навътре в човешката душа. Не споменавам любими книги, защото вкусът е индивидуално нещо, за жалост се появи модерно и немодерно дори и в тази област. Аз съм от Добруджа и ще си призная нещо, което може да прозвучи малко еретично, но харесвам много Йордан Йовков и Елин Пелин, за мен са умели художници на нашата родна българска душа. 

Надявам се най-запомнящият се досег с литературата да е издаването на първата ми книга 🙂

Живеем в доста „интересни“ времена (с негативна комутация), но искрено се надявам, че няма да дойде ден, в който доброволчеството да бъде забранено. Това ще означава да се забрани поривът на човека да помогне на човека до себе си, безкористно и с мисъл за някакво общо добро.  

Изкуството за мен е обмен на идеи, то те кара да мислиш, а мислещият човек е борбеният човек, който последователно работи за сбъдването на своите идеали. Да забраниш на хората да помагат на ближния си би отприщило невиждана сила. Дори и апокрифно изкуството винаги е помагало и успявало да държи идеите в името на общото благо живи, докато дойде отново моментът те да изплуват на повърхността. 

Дори не искам да си помисля за ден, в който доброволчеството да е забранено.  Изкуството вече се е преборило за съществуването на добротворството хиляди пъти. Всеки е открил доброволческото начало в себе си, възпитавайки се в общочовешки ценности, чрез книгите, музиката, филмите, картините.

4. Защо хората да прочетат твоето есе "Денят, в който реших да не съм бльон", в което участваш в конкурса "Граждански Будилник" 2023?

Аз по-скоро вярвам в идеята, че с малки крачки можеш да покориш и най-непристъпния връх, стига да направиш първата крачка. Изкуството, поне качественото според мен, показва че в същината си, ние сме по-скоро еднакви – в нашите чувства, в изконните неща, които ни трогват, карат ни да се чувстваме добре или зле. Колкото и различни гледни точки да съществуват в наши дни, делим общи основни ценности и добродетели, колкото и да се опитват да ни убедят, че не е така. Чрез изкуството често си казваме – ето, някой друг преживява същата тъга като мен или същата радост. Може би така се чувстваме по-малко самотни, защото доказано от много науки човекът е социално същество и се чувства по-добре, когато е част от „цяло“, обединено от дадена идея, страст, вярване. 

Докато индивидуализмът очевидно работи в изкуството, историята е свидетел, че обединените човешки усилия наистина творят чудеса. 

Легендата за Сизиф малко или много навява мисълта за безсмислеността на дадено усилие, но според мен всяка проява на доброволчество, било то и най-малката е заредена с голям смисъл – дори и тези, които изглеждат като неизискващи огромно усилие, например да събереш боклуците около блока си или да оправиш градинката, само си помисли колко положителна енергия и усмивки това ще роди. Това за мен е голям резултат, така правиш света, в който самият ти живееш едно по-приятно място. Да помислим, ако всеки го направи, какви ще са резултатите. Ще е достатъчно да изчистим средата около себе си, ако успеем с тази задача, да „поразичистим“ и в душите . А може би ще е по-правилно да го направим в обратен ред.

В най-приятният вариант изкуството и доброволчеството трябва да работят заедно, защото да твориш добро, да създаваш усмивки е най-висшето изкуство.