Реформите в културата: „ей толкова асфалт има, да закърпим дупките“
Текстът е изготвен от журналиста Анита Димитрова в рамките на проект "Дигитални демокрации vs. Дигитални диктатури" (ACF/970) на Български център за нестопанско право, финансиран от Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2014-2021.
Три години след началото на пандемията, през която независимият културен сектор у нас проведе (и може да се каже, спечели) безпрецедентна битка за социална подкрепа, културната политика у нас продължава да е аморфно и неясно понятие. Това бяха изводите от дискусия, проведена тази седмица от Български център за нестопанско право, с участието на артисти и наблюдатели от сектора.
Под "свободни" или "независими" артисти у нас се разбира такива, които не са на щат към държавните и общински театри, музеи, галерии, а работят по проекти, граждански или авторски договори. По данни на Диана Андреева-Попйорданова, директор на Обсерватория по икономика на културата, такива са над 2/3 от заетите в изкуствата, културата и творческите индустрии.
"Много по-склонни сме да оставим нещата на съдбата и вселената, отколкото да повярваме, че политиката ще проработи", обобщи напразните надежди Мария Панайотова от театър "Нокс", чиято основна кауза е независимият театър и развиването на младежка театрална публика. Тя и колегата й Стефан Зарев се позоваха на няколко отчасти или напълно неслучили се законодателни и структурни реформи: Закона за хазарта, Закона за меценатството и европейския План за възстановяване и устойчивост.
Прословутият Закон за хазарта се вади на масата в парламента периодично по различни причини, но никога, за да се задейства обещанието му към културния сектор, а именно 10% от приходите да отиват като отчисления за културата. И сега част от бюджета на Национален фонд "Култура" идва от приходи на Българския спортен тотализатор, но никога тази мярка не е заработила в пълния си обем. Още по-зле стоят нещата с мъртвородения Закон за меценатството, който не е заработил на практика от обнародването си през 2005 г. Не изглеждат розови перспективите и по Плана за възстановяване и устойчивост: България успя да изпълни целите по първия етап и да получи транш от 2.7 млрд. евро през м.г.; но вече изоставаме с месеци от графика за второто плащане, по което не са изпълнени 39 мерки.
Мария Панайотова припомни
къде е мястото на независимия сектор в числа:
85% от централния бюджет за култура отива за заплати на работещи в администрацията и в държавните културни институти, както и за поддръжката на тези институти. Това означава, че до свободните артисти и организации не достигат почти никакви средства. "В България независимият артист е химера: той трябва да бъде приравнен до самоосигуряващо се лице. Само че много от тези независими артисти са всъщност със статут на безработни. Планът за възстановяване и развитие предвижда създаване на един нов регистър, една изцяло нова категория – статут на независими артисти", припомня и Зарев.
Социологът Венелин Стойчев, върху чието проучване (заедно със Силвия Борисова) на актуалните граждански и политически ценности у нас стъпва дискусията, коментира и представата за държавните институции като "черна дупка" и тяхната непрозрачност като спънка за структурно развитие. "Институциите са зло и ние с най-добри намерения вкарваме нещо, но накрая излиза Франкенщайн", цитира той едно от заключенията на респондентите в изследването.
Културни политики няма как да правим без да има обща Стратегия за култура, а такава засега нямаме. В момента всичко е на парче – около тази теза се обединиха участниците в дискусията. Стефан Зарев взе на въоръжение и любимите "магистрални" метафори на бившия премиер, като сравни действията в сектора с кърпене на улици – "ей толкова асфалт има, да видим за колко ще стигне".
Надя Шабани от Български център за нестопанско право обърна внимание на проактивната роля, която трябва да заемат гражданските организации и самите артисти в отстояването на правата си. "Често наблюдаваме едни застъпнически битки, които стигат донякъде и се разпиляват. Най-успешните от тях са, когато трябва да се спре нещо. Но позитивният ефект е много слаб", коментира тя. И добави: "Поставя ли си културният сектор общи цели, които заедно да следва?"
Артистите от театър "Нокс" се съгласиха, че макар работещите в София, общо взето, да се познават, на територията на България не е така. "Това би било хубава цел – да имаме някакво общо тяло, организация, регистър. Когато започнеш да четеш списъци от програмите за бенефициенти на МК или НФК, и се чудиш – кои са тези хора? Започват да се носят митове – тези са изкуствена организация, само гълтат едни пари… Създава се изкуствена конкуренция, която обаче не е здравословната конкуренция за сектора, в която да се дърпаме един друг и да се развиваме, а е по-скоро на ниво клюки", коментира Панайотова. А децентрализацията и достигането на средства до организации извън София поначало е проблем.
Участниците в дискусията се съгласиха, че немалко артисти се отнасят небрежно към писането на проекти, да не говорим за реализацията и отчитането им. Неслучайно в Плана за възстановяване има предвидени обучения по арт мениджмънт, как се целеполага и се управлява проект. Ограниченият ресурс на Национален фонд "Култура" – не само откъм финанси, но още повече откъм човешки ресурс – на свой ред означава, че и кандидатстващите трябва да бъдат поне малко технически грамотни, за да получат желаната подкрепа.
И да не стигаме до тревожните социологически данни от 2022 г., според които 52% от българите не са посетили нито едно културно събитие (като в широката дефиниция влизат включително заведения с жива музика и концерти с попфолк) през последните 12 месеца.
За автора:
Анита Димитрова е журналист с близо 30 години опит в отразяването на културни теми у нас и по света. Работила е в печатни, електронни и онлайн медии. Списва може би най-дълголетната авторска рубрика за култура в съвременните български медии – "Кинопремиера", ежеседмично във вестник "Сега" от 1997 до 2022 г., и в онлайн изданието му www.segabg.com от 2000 г. до днес.
